„Разумният срок“ по чл. 6, т.1 от ЕКПЧОС процесуална същност и ограничения

Първото изречение на чл. 6 т.1 от ЕКПЧ гласи: “Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в РАЗУМЕН СРОК от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”

По този начин се формулират няколко процедурни гаранции за справедливо съдопроизводство,които взети заедно, “съставляват едно единствено право, неподлежащо на тясна дефиниция”, както го определя Европейският съд, в решението по делото ГОЛДЪР СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО от 21.02.1975 г.

Несъмнено една от най-важните гаранции,породила по-голям брой жалби, отколкото всеки друг аспект на чл.6, е спазването на изискването за РАЗУМЕН СРОК. Не без основание британските юристи употребяват максимата “закъснялата справедливост е потъпкване на справедливостта”.

В практиката на Европейския съд около 30% от делата повдигат въпроси, свързани с нарушаване на разумния срок. Българските дела, а предполагам и тези от бившите социалистически държави, вече-страни по Конвенцията, ще увеличат значително този брой.

Проблемите, свързани с тълкуването на срока, произтичат най-вече от липсата на легална дефиниция за това кой срок се счита “разумен” и от непромененото становище на европейските съдии, че конкретните обстоятелства по всеки казус, определят извода дали тази гаранция за справедливост, е нарушена.

ОПРЕДЕЛЯНЕ НА СРОКА

Началният момент на срока е различен в гражданското и наказателното право.

I. ГРАЖДАНСКАТА ПРОЦЕДУРА обикновено се счита започнала от момента, в който е подаден иск или жалба пред компетентния съд, обикновено първоинстанционен. Началният момент обаче може да бъде сезирането на по-висша съдебна инстанция, когато според националната законодателство същата заседава като първа и последна. Такъв е случаят с делото ЦИМЕРМАН И ЩАЙНЕР СРЕЩУ ШВЕЙЦАРИЯ, където Федералният съд е оторизиран да се произнесе като първа и последна инстанция по жалба против решение на Федералната оценителна комисия и производството пред тази първа и последна инстанция е продължило около 3 години и половина.

В определени случаи, Европейският съд приема, че началният момент на срока, релевантен за преценка на неговата разумност, започва да тече още преди да бъде образувано съдебно производство. Такъв е случаят по делата Х, ВАЛЕ И КАРАКАЯ СРЕЩУ ФРАНЦИЯ /Реш.от 31.03.1992 г. По тях се приема,че срокът е започнал да тече още от момента, в който жалбоподателите-хемофилици, които са били заразени с вируса на СПИН при кръвопреливане, са предявили предварителна претенция за обезщетение пред френския министър на здравеопазването, в съответствие с националното си законодателство.

Аналогично е разрешението по делото КЬОНИГ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ от 28.06.78 г., където за меродавна е приета датата на подаване на възражение пред административен орган против отнемане на правото на жалбоподателя да практикува медицина и да управлява клиника.

От друга страна по дела, по които е заявено,че жалбоподателят счита производството започнало от етап преговори за доброволно уреждане на спора /ЛИГТОУ И ДР.СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО от 8.07.86 г./ съдът е отхвърлил това, с аргумент, че преговорите не са основание да се приеме,че е започнал срокът по чл.6 т.1 от Конвенцията.

Ето защо, в тази насока е безспорен само фактът,че независимо от началния момент на съдебния спор, разумният срок по чл.6 т.1 не може да се отчете преди влизане в сила на Конвенцията за държавата-ответник. В подобни дела, като НЕВЕС И СИЛВА,МОРЕЙРА ДЕ АЗЕВАДО И СИЛВА ПОНТЕС СРЕЩУ ПОРТУГАЛИЯ ОТ 27.04.89,23.10.90 И 23.03.94 г.съдът отчита обаче “етапа на който е достигнала процедурата” към момента на влизане в сила на Конвенцията.

II. В НАКАЗАТЕЛНАТА ПРОЦЕДУРА съответният срок започва да тече от деня, в който е ОТПРАВЕНО ОБВИНЕНИЕ срещу лицето.Европейският съд определя понятието “отправено обвинение” като “официално уведомление или предупреждение до лицето от компетентен орган за предположението, че лицето е извършило престъпление”. В този смисъл “повдигане на обвинение” със съдържанието, което влага българският наказателнопроцесуален кодекс, не е единственото възможно начало на “разумния срок”.

По делото ЕКЛЕ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ/решение от 15.07.1982 г., съдът отбелязва: “Разумният срок по чл.6 т.1 започва веднага, щом лицето бъде “обвинено”. Това може да стане и в момент, предхождащ постъпване на делото в първоинстанция съд, като например: датата на ареста или датата на която лицето официално е било уведомено за предприемането срещу него наказателно преследване,или датата на образуване на предварителното разследване… “Приетата дефиниция за “официално уведомяване”, кореспондира с критерия дали “положението на заподозрения е било съществено повлияно” .

Срокът на чл.6 т.1 може да тече и преди сезирането на съда, например по делото ДЕ ВЕЕР СРЕЩУ ХОЛАНДИЯ /Решение от 27.02.80/ началният момент е “налагането на глоба под заплахата от временно затваряне на магазина”, което съдът приема, като “недвусмислено разкриващо наказателния характер на делото по смисъла на Конвенцията”.

В резултат на разгледаните казуси, началният момент според Европейския съд може да бъде :

а/ дата на започване на предварителна проверка или образуване на следствие /РИНГАЙЗЕН СРЕЩУ АВСТРИЯ,решение от 16.07.71 г., посоченото дело ЕКЛЕ; МОТА СРЕЩУ ИТАЛИЯ от 19.02.91 г./

б/ дата на заповедта за арест или заповедта за обиск /МАНЦОНИ СРЕЩУ ИТАЛИЯ,ЕКЛЕ И Др./

в/ дата, на която лицето е задържано за разпит или арестувано /ВЕМХОФ СРЕЩУ АВСТРИЯ,РЕШЕНИЕ ОТ 28.03.90;МЕСИНА СРЕЩУ ИТАЛИЯ, решение от 26.02.92 г.

г/ датата, на която е предявено обвинението срещу лицето /НОЙМАСТЕР/ или датата, на която е снет депутатския имунитет/ФРАУ СРЕЩУ ИТАЛИЯ, решение от 19.02.91 г./

д/ датата, на която е получено “съдебното уведомление” или съобщение за наказателното дело/ПУЛИЕЗЕ СРЕЩУ ИТАЛИЯ,решение от 19.02.91 г./

е/ датата, на която жалбоподателят е официално уведомен за наказателното дело против него/МОРИ СРЕЩУ ИТАЛИЯ, решение от 19.02.1991 г.

ж/ датата, на която жалбоподателят назначава адвокат/АНЖЕЛУЧИ СРЕЩУ ИТАЛИЯ, решение от 19.02.91 г./

з/ датата на заповедта за конфискация на стоки/РАЙМОНДО СРЕЩУ ИТАЛИЯ/.

Ето защо е неправилно твърдението,че чл.6 т.1 не се отнася до процедурите преди процеса. В няколко дела, съдът установява превишаване на разумния срок, независимо, че делата са прекратени с решение, че не е налице основание за водене на наказателно дело. /АНЖЕЛУЧИ СРЕЩУ ИТАЛИЯ/.

Крайният момент на срока не търпи разграничаване в зависимост от това дали поставя край на гражданско или наказателно производство.При всички случаи той приключва с последното вътрешноправно решение, без оглед на това колко високо в съдебната йерарархия се намира съдът, който е компетентен да го постанови. Под “окончателно” решение, съдът приема онова решение, което според националното законодателство поставя край на съдебния спор, без значение дали го решава по същество или приключва делото на друго основание.

Спорило се е, доколко решенията на Конституционни съдилища, могат да се отразят на продължителността на съдопроизводството.По делото БУХОЛЦ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ е прието, че Конституционният съд не е разрешавал “спор” /Решение от 06.05.81 г./. Последващата практика-отново в германско дело /БОК СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ -решение от 26.03.89 г./изоставя донякъде това становище, приемайки напълно основателно, че решението на подобен съд, може да окаже влияние върху изхода на делото и следва да се вземе предвид при изчисляване на разумния срок.

Извън общия принцип, че крайният момент се бележи от решение, разрешаващо спора за граждански права или обвинението в криминално престъпление, съществуват и друга категория решения, приключващи процедурата пред националните съдилища и в този смисъл, поставящи край на релевантния по чл.6 т.1 от ЕКПЧ срок:

а/ решения, отказващи правото на обжалване

б/ решения,определящи, че времето, прекарано “под стража”, трябва да се брои като част от присъдата или решения, които кумулират присъди,наложени в различни производства.

в/ решения, слагащи край на процеса, без да се произнасят по съществото му/прекратяване на производството по наказателно дело, поради липса на престъпление или малозначителност на деянието, постигане на доброволно разрешаване на спора,изтичане на давност, приложение на закон за амнистия.

г/ решения, приети да осигурят изпълнение на съдебно решение /например актове или действия в хода на съдебното изпълнение/

Не само датата на произнасяне на окончателното вътрешно правно решение е онзи краен момент, който Европейският съд приема за край на цялата процедура. Производствата бележат многообразие на обстоятелствата, възприети като краен момент на срока. Датата на връчване на решение, без значение на коя инстанция е то /КАРАКАЯ СРЕЩУ ФРАНЦИЯ, както и датата на фактическо научаване резултата от касационно обжалване, датата на завеждане на решението в регистъра на съда по италиански дела и др.,са приети за краен момент на срока по чл.6 т.1 от ЕКПЧ. Интерес представлява обстоятелството, че в случаите, когато не е подадена жалба до по-горната съдебна инстанция,за краен момент на срока се приема не датата,на която е произнесено решението на първата или втората съдебни инстанции, а датата на която е изтекъл срокът за обжалване пред висшестоящата инстанция. Този напълно прецизен правен подход е приет по делата ВАЛЕ СРЕЩУ ФРАНЦИЯ, АНЖЕЛУЧИ СРЕЩУ ИТАЛИЯ, БОРДЖЕЗЕ СРЕЩУ ИТАЛИЯ и ДР.

ОЦЕНКА НА РАЗУМНОСТТА НА СРОКА

По делата ПРЕТТО И ДР.СРЕЩУ ИТАЛИЯ,решение от 24.03.1983 г. и ЦИМЕРМАН И ЩАЙНЕР СРЕЩУ ШВЕЙЦАРИЯ, решение от 13.07.83 г.Европейският съд е възприел формула, която пренася по почти всички дела, свързани с разумния срок, разгледани по-късно. “Разумността на продължителността на производството,покривано от чл.6, трябва да се оценява във всеки отделен случай в зависимост от конкретните обстоятелства. Следователно не е възможно да определим един срок като “разумен” или “неразумен” in abstractо, единствено защото е по-дълъг или по-кратък от някакъв конкретен период, определен предварително.”

Любопитен е фактът, че няма жалба, разгледана от Европейския съд до този момент, която да навежда доводи за нарушаване изискването за разумен срок, поради това, че властите са приключили производството в кратки срокове. Независимо, че спешното разглеждане на едно дело, противоречи на правото на “достатъчно време…за подготовка на защитата”, краткостта на процедурата не е била заявявана като нарушение.

Тъй като специалните права по чл.6 т.З от ЕКПЧ са относими само за наказателни производства, същественото увреждане на правата на страните при неоправдано кратък граждански процес, би могло да бъде заявено като нарушение само при условията на чл.6 т.1 от ЕКПЧ.

Несъответствието на продължителността на едно производство с изискванията на чл.6 т.1 от Конвенцията, не винаги е формулирано от европейските съдии с термина на Конвенцията.По редица дела, срокът е оценен като “значителен”, “изненадващ”, “обезпокоителен”, “прекален”, “изключително дълъг”, “стряскащ” и в останалите случаи, като “неразумен”. Постоянно е становището, че в тези случаи “държавата-ответник трябва да предостави задоволително обяснение” за продължителността на производството.

Липсата на дефиниция относно понятието “разумен срок” е заместена с няколко солидни критерии за оценка на срока, които са в зависимост от обективни обстоятелства/сложност на делото, т.нар. “залог на жалбоподателя” или от субективни обстоятелства-поведение на страните по делото,поведение на компетентния съд и др./.

1.Характер на делото

а/ степента на сложност на делото е един от основните критерии за преценка на срока. Сложността е поставена в зависимост от сложността на фактите/вид, обхват, множество на престъпленията, деликатност на определени деяния,като насочени против националната сигурност,голям брой свидетели или страни, сложност на назначената експертиза, трудности при събиране на доказателствата.Сложността на делото може да се дължи и на компликации в правните проблеми /прилагане на нов закон,без да е създадена релевантна практика, проблеми с подсъдността, с правилата на “равенство в оръжията”,тълкуването на международни договори и др. Самата съдебна процедура също може да бъде усложнена от редица фактори, като множество на съединените искове и ответници,издирване на свидетели с променени адреси или имена, изпълнение на съдебни поръчки в страната или чужбина,проверяване истинността на определени доказателства или твърдения,относимост на информацията по дело,което се гледа в друг съд, в чужбина, зависимост на две дела, разглеждани от различни съдилища или органи,необходимост от препращане на делото пред различни инстанции в хода на едно производство и др.

б/ залогът на жалбоподателя е с по-тясно приложение.спрямо първия разгледан тук критерий.В делото АЛЕНЕ ДЕ РИБЕМОН СРЕЩУ ФРАНЦИЯ,решение от 10.02.95 г.той е разгледан подробно,както и в делата на хемофилиците Х,ВАЛЕЕ И КАРАКАЙЯ СРЕЩУ ФРАНЦИЯ. Постоянно е становището, че от националните власти се изисква да покажат “специална” и “особена” прилежност по някои въпроси,като:

  • физическо и психическо състояние и потенциал на засегнатите лица
  • обезщетения за жертвите на пътни катастрофи
  • оциални осигуровки
  • рудови спорове и пенсионно осигуряване
  • спорове за доходи от упражняване на професия,като лекарската,свързани с разрешително за частна практика
  • спорове,свързани с голямо количество капитал, търговска дейност и множество собственици-акционери на този капитал -дело РУИС МАТЕОС СРЕЩУ ИСПАНИЯ,решение от 29.06.1993 г.,в което се казва,че при това натрупване на капитал, множество служители в акционерното дружество и акционери,интересът не само на страните, но и на цялото испанско общество,налага бързо разрешаване на спора.
  • Принципът, че закъснялата справедливост е потъпкване на справедливостта , според Европейския съд се спазва задължително в следните дела:
  • споровете относно родителски права .правата на достъп до детето или тези,свързани с правото държавата в държавни заведения да отглежда децата, имат според съда “особена характеристика на необратимост”,включваща и “нормативната гилотина” на осиновяването,тъй като винаги съществува опасност.че всяко закъснение може да доведе “де факто” до решаване на спорния въпрос, без намесата на съда.
  • проблемите на Х,Валее и другите хемофилици,заразени с вируса на СПИН и бавността на производството по техните дела,са оценени така: “Съществува рискът всяко едно закъснение в решението на спорния въпрос,да направи в един момент решението безпредметно”.На практика Х умира след подаване на жалба против отхвърлящото неговата жалба решение до Апелативния административен съд на Франция,и в тази инстанция делото е продължено от неговите родители.Към момента на отнасяне на спора пред Европейския съд .апелативната процедура пред френския съд е била все още висяща.

Залогът на жалбоподателя е критерий,който се преценява и в наказателната процедура.В делото АБДЕЛА СРЕЩУ ХОЛАНДИЯ, решение от 25.11.1992 г.съдът подчертава,че “лицата, задържани под стража преди процеса,имат правото на особена прилежност и усърдие от страна на компетентните власти”. Обратно на това, в случаи,когато без задържане под стража се твърди нарушение на разумния срок, Европейският съд приема,че срокът изглежда разумен,с оглед на факта, че жалбоподателят не е бил задържан в предварителния арест или е бил освободен след задържането.

2.Поведение на страните по делото

Безспорно е, че единствено онези нарушения, за които може да се държи отговорна държавата, представляват основание да се ангажира отговорността й по чл.6 т.1 от ЕКПЧ. В множество решения е прието, че завеждане на дело не пред надлежния съд,подаване на молби за отлагане или допълнителен срок за подготовка, непрекъснатите смени на адвоката,излагане нови факти, които да се проверяват и оказали се неверни,наявяване в съда без причина, изчезване на обвиняемия,нови престъпления, извършени от съучастник,който е на свобода, водещи до откриване но ново производство,несвоевременно представяне на отго вор,възражение,идентифициране на свидетел,уведомяване за настъпила смърт на страна,множество жалби, преплитащи различни процедури, отводи на съдии или искане за промяна в подсъдността, дисциплинарни жалби, дела за бавност и съдебно бездействие, използване на законоустановени права в последния момент на срока или след него, както и стъпки, които са по същетво отказ от сътрудничество като отказ да се приеме адвокат,да се представи документ,да се подпише протокол,възражение срещу обмен на документация и др., са категорично приети за забавяне на процедурата не по вина на националните власти.

Според Европейския съд, законоустановеният изключително дълъг срок между вписване в регистъра на едно решение и влизането му в сила,без за него да е получено уведомление, който в Италия е една година, не може да се вмени във вина на властите. Друго виждане приема,и то се споделя от Марк Айсен, дългогодишен началник на канцеларията на Европейския съд,че държавата по принцип носи отговорност за несъвършенствата в законодателството си и удължаването на процедурите, вследствие това несъвършенство.

Задължението на страните да действат с нужното усърдие,е обективно задължение и в този смисъл е без значение какви са причините и подбудите им,дали това се дължи на погрешно предприети стъпки или цели протакане на процеса.От друга страна на националния съд е вменено задължението да осигури експедитивен процес съобразно чл.6 т.1 от ЕКПЧ, дори в системи, където процедурата изцяло се води от страните и съдът няма законното право да предприема стъпки ех oficio.

В наказателното производство, като се отчитат особеностите на наказателното обвинение и фактът,че обвиненият не е задължен да съдейства на съдебните власти, поведението му се приеме също за обективен елемент, който не може да бъде приписан на държавата, дори когато срещу обвиняемия по начало не може да бъде отправян какъвто и да е упрек.

Задължението на съда да следи за срока по чл.6 т.1 от ЕКПЧ без друго води до редица отхвърлителни решения по искания за доказателства,молби за продължаване на срокове и др. Съдът в Асизи на това основание отхвърлил искане на обвиняемия Планет за представяне на нови доказателства, след връщане на делото за ново разглеждане от Касационния съд, като е заявил, че нищо не му е пречело да представи това доказателства няколко месеца по-рано, преди откриване на заседанието.Следва да се подчертае обаче, че в този казус, доказателството е било обезсмислено от заключения на вещи лица и свидетелски показания. В друг случай,изискванията за процес в “разумен срок” са принудили съдия, отговарящ за предварителното производство,да нареди на ответник под угрозата от наказание, да представи на вещо лице редица документи/Дело САВЕРН ,ХАМЪН СРЕЩУ ЕЙРЕ/, тъй като “съдилищата са длъжни да предпазят държавата от риска да бъде изправена пред международен съд.”

В зависимост от обстоятелствата по делото, Европейският съд е намирал,че страните са допринесли “значително”, “несъмнено”, “до голяма степен” за забавяне хода на делото.В редица случаи.когато отчита този факт, съдът се е произнасял обаче, че това тяхно поведение не е повлияло въобще върху процедурата в конкретните дела. Т.е причиненото забавяне не се дължи на поведение на страните, независимо, че това поведение е допринесло задължаване на срока.

3.Поведение на националните власти

Сред тях първостепенно значение се отдава на поведението на съдебните власти, без значение дали са съд,прокуратура, следствие, включително и на поведението на деловодителите в тези институции. Към тях се прибавят и държавните органи, имащи отношение към процеса-встъпващи в него, осъществяващи контрол, задължени да дадат разрешение,имащо отношение към делото или тълкуване и др.

Сумирани,различните причини за забавяне на процедурата, по вина на националните власти, са посочени от Европейския съд, както следва:

  • необичайно дълго следствие
  • закъснение да се предприемат действия от следствиетопродължително бездействие на съдията-докладчик да разпита обвиняемия или извърши друго следствено действие
  • закъснения при разпит на свидетели от следователя или назначаване на експертиза
  • необединяване на свързани граждански дела
  • дълъг интервал между следствени действия
  • забавяне предаването на обвиняемия на съд
  • ако съдът не изпълни решение на Апелативния съд за изискване становище от вещо лице
  • използването от изпълнителната власт на стъпки,които забавят процедурата /препятстване на представяне на доказателство в съда/
  • допускане на излишно, дълги пледоарии
  • насрочване на твърде далечна дата
  • наличие на твърде много съдебни заседания.дълги периоди между тях
  • дълги периоди между неокончателни съдебни решения
  • спиране на процедура,заради изчакване изхода от друго дело.
  • изпращане оригинали на документите от делото в други съдилища,вместо фотокопия
  • закъснение от страна на архива при изпращане на дело в друг съд
  • продължила 13 години процедура,в края на която се оказва,че искът е процесуално недопустим

Фактът, е съдилищата не спазват един определен в закона срок, е означава непременно, е е нарушен чл.6 т.1 от ЕКПЧ, но един от факторите, които трябва да бъдат оценявани.

Поведението на останалите власти-законодателна,изпълнителна и появата на различни фактори,контролирани от тях, също е взета предвид в решенията на Европейския съд. Обзорът им е свързан най-вече с преглед на възраженията,направени от правителствата-ответници в процедурата пред Европейския съд.Сочени са като обстоятелства,изключващи отговорността на правителството:

-вътрешно-политически размирици, нарастване обема на трудови дела в Германия, увеличаване на икономическата престъпност, натрупване на множество висящи дела и др. Европейският съд старателно анализира всички подобни възражения, стоейки на принципа, че “ЧЛ.6 т.1 ПОКАЗВА,ЧЕ КОНВЕНЦИЯТА ПРИЗНАВА ВАЖНОСТТА ДА СЕ РАЗДАВА ПРАВОСЪДИЕ БЕЗ ЗАКЪСНЕНИЕ, КОЕТО МОЖЕ ДА ПОСТАВИ В ОПАСНОСТ НЕГОВАТА ЕФИКАСНОСТ И ВЯРАТА В НЕГО.”

Съществува фоомулировка/БУХОЛЦ СРЕШУ ГЕРМАНИЯ И ФОТИ СРЕЩУ ИТАЛИЯ/, според която “Страните по ЕКПЧ са поели задължението да организират своите правни системи така, че съдилищата да спазват изискванията на чл.6 т.1, включително изискването за съдебен процес в разумен срок. Временно претоварване на съдилищата, не ангажира отговорността на държавата, при условие, че държавата е предприела с нужната бързина, мерки за овладяване на подобна изключителна ситуация.”.

Противно на цитираната по-гоое поактика относно срока за влизане в сила на решение в Италия, недостатъците на вътрешното законодателство, не могат да бъдат извинителни за държавите-ответници. По делото КЬОНИГ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ,решение от 28.06.78 г.Европейският съд е подчертал,че не е негова функцията да изразява становище по германската процедура, но ако усилията да се гарантират правата на гражданите доведат до един лабиринт от процедури, задължение на държавата е да си направи съответните изводи и ако се налага- да опрости системата с оглед изискванията на чл.6 т.1 от Конвенцията.

САНКЦИОННИТЕ ПОСЛЕДИЦИ

В рамките на националното съдопроизводство, страни като участниците в Бенелюкс,Швейцария и Германия, отчитат продължителността на процедурите и в резултат на това по наказателни дела е обявявано, че изключителното пооцедурно забавяне следва да означава, че делата стават автоматически недопустими или присъдата следва да се намали, поради дълго продължилия процес. Повечето европейски правни системи приемат, че нарушаването на “разумния срок” води единствено до основателност на иска за обезщетение, а не до опорочаване на валидната процедура, тъй като продължителността на процеса не може да служи за база за анулиране на съдебното решение.

По делото ВЕРНИЛО СРЕЩУ ФРАНЦИЯ – решение от 20.02.91 г., Европейският съд единодушно отхвърля възражението на френското правителство, че за претенцията за обезщетение по чл.6 т.1 от ЕКПЧ, жалбоподателят не бил изчерпал вътрешния ред, предвиден по френския закон за “неправилно функциониране на съдебната система”. Европейският съд твърди, че вътрешният закон очертав,а отговорността на държавата твърде тясно и че от големия брой, решения на “френските съдилища по подобни дела ” не личи съдилищата да тълкуват понятието за сериозна небрежност достатъчно широко, така че да включи всяко закъснение, превишаваше разумния срок по чл.6 т.1 от ЕКПЧ”.

Българският Закон за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани, също не съдържа хипотеза, която е аналог на процедурната гаранция по чл.6 т.1 от ЕКПЧ и явно основанието, свързано с нарушение на разумния срок, следва да се извежда от чл.1 ал.1 от ЗОДВПГ. Вероятността българският съд да изтълкува подобно нарушение в светлината на цитираната европейска практика, е доста по-малка, отколкото е прието по делото ВЕРНИЛО СРЕЩУ ФРАНЦИЯ.

Независимо от произнасянето за нарушение на процедурните гаранции, свързани с “разумния срок”, Европейският съд няма правомощия да отмени или анулира съдебните процедури, които е приел за прекомерно дълги.Това правомощие е предоставено на националното законодателство, като упражняването му подлежи на един не особено ефикасен контрол, осъществяван по реда на чл.46 от Конвенцията от Комитета на министрите на държавите-членки на Съвета на Европа. От друга страна чл.41 от Конвенцията овластява Съда да присъжда справедливо обезщетение за нарушени права. В редица случаи претенциите за обезщетение се отхвърлят с мотива: “констатираното нарушение по чл.6 т.1 от ЕКПЧ, представлява достатъчно обезщетение за жалбоподателите” – ЦИМЕРМАН СРЕЩУ ШВЕЙЦАРИЯ от 1983г. В други случаи се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, причинени от “несигурността, в която жалбоподателят е бил принуден да живее, изчаквайки изхода по делото “БАРАОНА СРЕЩУ ПОРТУГАЛИЯ – решение от 8.07.87г. с присъдено обезщетение 500 000 ескудос за около 2 годишна продължителност на процеса или делото КАПУАНО СРЕЩУ ИТАЛИЯ, решение от 25.06.87г. с присъдено обезщетение 8 000 000 италиански лири за имуществени вреди,произтичащи от увеличаване на разходите й в Италия и на други финансови загуби и неимуществени вреди, предизвикани от продължителното състояние на несигурност и безпокойство за изхода и последиците от процеса, продължил 2 г.11 месеца и 3 дни. По едно от делата на френските хемофилици-ВАЛЕ СРЕЩУ ФРАНЦИЯ, за продължителност в една инстанция около 4 години,съдът е присъдил 200 000 Френски Франка,тъй като вътрешните съдилища са обезщетили частично жалбоподателя за претърпените вреди.

Предоставянето на решението за възобновяване на вътрешната процедура или нейното анулиране на националните власти,тепърва ще създава релевантната за България практика. За разлика от чл.231 ал.1 б.”з” от ГПК, който предвижда при всяко установено нарушение от Европейския съд. отмяна на вътрешноправния съдебен акт, чл.362 ал.1 т.4 от НПК сочи като основание за възобновяване, само онова, установено от Европейския съд нарушение по Конвенцията, което “има съществено значение за делото”. Опасявам се, че при тази формулировка и поради обичайната продължителност на процедурите у нас, нарушението по чл.6 т.1 от ЕКПЧ относно “разумния срок” не би се сторило от съществено значение за делото на българските магистрати.

СРОКОВЕТЕ ПО ЧЛ.5 Т.З,ЧЛ.5 Т.4 И ЧЛ.6 Т.1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И РАЗГРАНИЧЕНИЯ

И в трите, цитирани текста, се съдържат изисквания за спазване на определени срокове, които срокове по естеството си са процедурна гаранция за защита на правата по Конвенцията.

Диференцирането им е в зависимост от защитеното право, а приложимостта на чл.5 т.З и чл.5 т.4 е единствено при наказателните обвинения, по които има задържани лица.докато чл.6 т.1 от ЕКПЧ е относим еднакво и към граждански и към наказателни производства. В чл.5 т.З от ЕКПЧ се откриват ДВА терминологично разграничени срока :

* НЕЗАБАВНО /СВОЕВРЕМЕННО/ изправяне на задържаното лице пред съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и

* РАЗУМЕН СРОК на продължителността на самото задържане. Главната цел на втория, е изискването лицето да бъде освободено, след като задържането е престанало да бъде обосновано според изискванията на чл.5 т.1 б.”с” от Конвенцията.

НЕЗАБАВНО по смисъла на чл.5 т.З от ЕКПЧ ,според практиката

на Съда е не по-късно от ЧЕТИРИ ДНИ.

По делото БРОГАН И ДР.СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО – решение от 29.11.1988 г.се приема, че дори при изключителни причини от вътрешнополитически характер, каквото е обвинените в тероризъм. изправянето пред съдия след седем дни е изключително дълъг и с нищо неоправдан период, в който липсва законовата /съдебна санкция/ на полицейския арест. Възраженията, че вътрешното право предвижда този законов срок, не са взети предвид от Европейския съд.

Аналогични са разрешенията по делото МАКГОФ /решение от 26.10.84 г./ за срок от 15 дни и осемте дела на холандски военнослужещи,цитирани в доклада по чл.5 т.З от Конвенцията, където периоди между 7 и 14 дни са приети за “преминаващи границата на позволеното”.

РАЗУМНИЯТ СРОК по чл.5 т.З от ЕКПЧ , съпоставен с РАЗУМНИЯ СРОК по чл.6 т.1 от Конвенцията, може да породи повече проблеми при определянето си.

По начало, срокът по чл.5 т.З се отнася единствено и само за ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ АРЕСТ, докато чл.6 т.1 е относим към целия съдебен процес.Крайният момент на разумния срок по ч л .5 т.З е постановяването на първоинстанционна присъда, БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ ДАЛИ ТЯ ВЛИЗА В СИЛА, тъй като от този момент нататък, арестът е при хипотезата на чл.5 т.1 б.”А”-“по силата на присъда”. Както вече споменах по-горе, крайният момент на срока по чл.6 т.1 от ЕКПЧ е ОКОНЧАТЕЛНИЯТ вътрешноправен акт, с който се поставя краят на съдебния спор или наказателното обвинение.

Началният момент в двата срока също е различен-по чл.5 т.З ОТ МОМЕНТА НА ЗАДЪРЖАНЕ, докато по чл.6 т.1 от момента на УЗНАВАНЕ на наказателното обвинение или съобщаването му, който може да предхожда задържането.

Критериите за преценка разумността на срока по чл.5 т.З са тясно свързани с целите на задържането като такова по чл.5 т.1 б.”с” и поради категоричната липса на предпоставките по б.”с” на т.1, задържането от гледна точка на Конвенцията ВИНАГИ е необосновано.За сравнение – броят и относителността на критериите по чл.6 т.1 от ЕКПЧ, винаги прави по -труден за преценка “разумния срок ” на продължителността на производството.

Като цяло и практиката по чл.5 т.З от ЕКПЧ,както тази по чл.6 т.1 от нея, не се ангажира с определени абстрактно срокове.

Със сроковете се ангажира Комитетът на министрите на страните-членки на Съвета на Европа, който в Указания Р 1245/94 г.препоръчва на националните законодателства да Фиксират в ЗАКОН максималната продължителност на предварителното задържане, при това в границите от 6 месеца за деликтите до 18 месеца за престъпленията, без право този срок да се продължава.

Практиката на Европейския съд не се съобразява с тези цифрови ориентири, указани от Комитета на министрите.

Така в Решение от 13.07.95 г.по дело ВАН ДЕР ТАНГ СРЕЩУ ИСПАНИЯ,е прието,че задържане от 3 г.1 месец и 27 дни не е нарушило разумния срок по чл.5 т.З, предвид тежестта на обвинението, риска да се укрие и липсата на пропуски в работата на испанските власти. Решението е прието единодушно за съда, докато Комисията с 17 на 9 гласа е приела,че срокът на задържане е “неразумен”.

В решение от 26.01.93 г. по делото \У.СРЕЩУ ШВЕЙЦАРИЯ, Съдът приема / с 5 на 4 гласа/, че задържане от 4 г.и 3 месеца за стопански престъпления, не нарушава разумния срок по чл.5 т.З, предвид конкретните обстоятелства, правилните мотиви за опасност от бягство и уговаряне на свидетелите.липса на бездействие от страна на държавните органи и изключителната тежест на казуса, както и отказът на обвиняемия да сътрудничи. По делото са налице 4 особени мнения,акцентиращи на Лакта, че е опасно да се обосновава решението с отказа на обвиняем да сътрудничи, защото това установява незаконосъобразна съдебна практика.

В други случаи за двугодишен арест/СТОГМЮЛЕР/ и 2 г. и 9 месеца/ЛЕТЕЛИЕ/ съдът намира нарушения на чл.5 т.З.

В обобщение, разумният срок по чл.5 т.З от ЕКПЧ е обикновено доста по-кратък в сравнение с този по чл.6 т.1. той е относим само към продължителността на задържането, не е зависим от естеството на това задържане /дали то е полицейско.дисциплинарно, по медицински показатели или др./ и спира да тече в момента на произнасяне на първоинстанционната присъда, без значение дали обвиняемият е освободен произнасянето й или не. При това от практиката на съда НЕ МОЖЕ ДА ИЗВЕДЕ НЯКАКВА ОБЩА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ – валидна заповечето дела.

Разграничението в срока по чл.5 т.4 от ЕКПЧ, наречен “КРАТЪК” от този по чл.6 т.1 не създава особени затруднения. Особеност е поставянето му в зависимост от волята на задържания – т.е доколко и кога той ще пожелае да се ползва от правото си “habeas corpus”. При това срокът по естеството си въвежда задължение за произнасяне от страна на съда по въпрос, считан за приоритет, какъвто е зашитата на личната свобода и сигурност и задължението да се осигури интензивна защита на това право. Поради това в делата ДЕ ЙОНГ, БАЛЕТ И ВАН ДЕН БРИНК СРЕЩУ ШВЕЙЦАРИЯ от 1986, срокове между 6 и 11 дни НЕ СА КРАТКИ, по делото САНЧЕС РАЙСЕ СРЕЩУ ШВЕЙЦАРИЯ, периоди от 31 до 46 дни са ПРЕКОМЕРНИ, а по делата КОЕНДЖБИХАРИ СРЕЩУ ХОЛАНДИЯ и Е.СРЕЩУ НОРВЕГИЯ четири месеца за първото и осем седмици за второто, са приети за прекалено дълги срокове.

Използвана литература:
1 “Практиката На ЕСПЧ относно продължителността на гражданското и наказателното производство” – Марк-Андре Айсен, издание на съвета на Европа 1996 г.
2. “Чл. 6 на ЕКПЧ. Правото на справедлив процес” – Андрю Гротриън, издание на Съвета на Европа.
3. “Процедурни гаранции” срещу нарушение на правото на свобода и сигурност – чл. 5.4 ЕКПЧ – Ива Станишева – лекция, изнесена пред “Асоциация за европейска интеграция и права на човека” гр. Пловдив.

 

Емилия Недева
адвокат

Емилия Недева, Принос в правната доктринаPermalink

Comments are closed.